Shaiya
Заместник Директорка
Брой мнения : 445
Age : 33
Местожителство : Sofia, Bulgaria
Registration date : 22.12.2007
 | Заглавие: Re: Творчеството на Шай  Вто Яну 15, 2008 1:58 am | |
| Така, това е от друг форум. Да ви разкривам предисторията би било доста дългичко, но пък общо взето имате представа от героите. За пояснение само - на Джейн и се наложи да избира между двама човека, кой ще живее и кой - не.
Никога...никога повече не искаше да прави подобен избор. Не искаше да й се налага да решава кой да умре и кой не - тя ли беше този, който има право да избира кой е по-достоен да живее. Цялото й същество се тресеше от нерви, от съжаление, от погнуса...ненавиждаше смъртта, ненавиждаше начина, по който тя се бе превърнала в баналност...дори във валута. Ненавиждаше начина, по който Волдемор си позволяваше да си играе на Бог, проклинаше себе си, задето й се наложи да направи същото. Отвращаваше я света - беше се превърнал в кошмар, в който животът и любовта вече нямат стойност, когато всяко същество се бори за просто оцеляване...Волдемор, в стремежа си да завладее земята и да я превърне в нещо по-чисто, бе свел човешкия род до скотове, интересуващи се само от собственото си оцеляване.
Малцината, които все още дръзваха да забравят за себе си и да помогнат другиго, бяха най-мачкани.
- По дяволите, цялата проклета планета е обърната наопаки! - просъска момичето.
Тези думи доста изненадаха наблюдаващия я мъж. Бе стоял неподвижно и безшумно на вратата на стаята й вече доста време, не смееше да я прекъсне. Беше я гледал как безцелно се взира в парка през прозореца, беше забелязал колко й е тежко, че се наложи да убият човек. Самият той наистина не бе трепнал, но тя се бе засегнала, бе се засегнала дълбоко от нуждата да избира между Нот и Малфой.
- Направи правилния избор, Джейн. - тихо й проговори той. Гласът му бе нежен и невероятно мек, нещо, на което дори той самият не вярваше, че би бил способен. Въпреки това тя се стресна не на шега, съдейки по факта, че, обръщайки се, почти падна на пода. След като възстанови равновесието си и малка част от гордостта си, тя се реши да го погледне.
И той отново се загуби. Осъзнаваше, че сигурно изглежда като първокурсник, зяпнал някое от момичетата в горния курс. Но просто не можее да откъсне очите си от нея. Лицето му може би не бе променило изражението си, но очите....очите щяха да изскочат от орбитите.
Погледът му загуби за миг онази така позната недостижимост и започна да попива нейния образ - така, като че ли тя е някакво вълшебство, същество, достойно за преклонение. Очите му обходиха леко лицето й - нежните извивки, перлената кожа, красивите очи...и устните. Погледът му едва успя да се отдели от тях. В съзнанието му се заблъскаха спомени за нейните устни - колко невинни бях, колко нежни, колко меки, колко невероятно...изкусителни. Струваше му се, че ги е гледал повече от час, когато тя се размърда от притеснение, защото нейният поглед следваше хода на неговия. Очите му се приковаха в шията й, чиято извивка бе просто невероятно изящна и женствена, продължиха надолу по тялото, докато не достигнаха глезените. Образът й се допълваше от блясъка на косите й, които бяха станали дори още по-сребристи.
Бясна светкавица си проправи път по вените му и разтърси цялото му тяло. Бе му липсвала да, но това бе нещо друго. Желание. Копнеж. Страст. Нямаше сили да тръсне глава, защото просто не беше на себе си. Не можеше да бъде Сивиръс Снейп около нея, не можеше да осъзнае какво става със самия него. Цялото му същество бе пронизано от нуждата да я доближи до себе си, да я докосне, да я притежава. Сърцето му биеше толкова бързо, че той самият не можеше да осъзнае честотата му. Всяка мисъл бе изсмукана от съзнанието му, за да остави място единствено на изпепеляващото желание...
Погледът му отново се прикова в лицето й. Устните й несъзнателно бяха оформили удивено "А", погледът й тревожно следеше неговите реакции. Не искаше да я притеснява, но просто не му бе останала достатъчно сила да се съпротивлява на това, което тя предизвикваше у него...
- Джейн... - дори не осъзна, че името й се е отронило от устата му. Тръгна към нея, сякаш летейки - не виждаше дори къде върви или какво върши. Измина разстоянието до нея едва ли не за миг.
Усети, как тя изтръпна при близостта му. Знаеше, че я е страх, знаеше, че се притеснява...толкова искаше точно в този миг да изтрие спомените от нейното съзнание, само от нейното, неговите му носеха сладка болка.
Протегна ръка и хвана нейната. Този пръв допир до нейната кожа от толкова време го накара да изтръпне. Молеше се да не се отдръпне, бе готов да даде всичко само за няколко мига, така, близо до нея. Пръстите му обходиха леко нейните, от върха до основата, нежно, бавно, сякаш бе видение, което се страхуваше да не изгуби. Хвана китката й и повдигна ръката й до лицето си. След това я целуна, съвсем леко. Силата дори на този толкова бегъл контакт го накара да изтръпне. Дишаше на пресекулки, кръвта му кипеше. Приближи се още до нея, като не пускаше ръката й. Тя не я издърпа, но остана неподвижна, неспособна да погледне очите му. А той толкова искаше тя да усети колко я обича, да почувства как гори заради нея. Бавно вдигна ръката й и я положи на гърдите си, там, където сърцето му тупкаше като полудяло само от мисълта за нея...
- Джейн...виждаш ли какво ми причиняваш? Виждаш ли...какво става с мен? - думите бяха изречени тихо, почти шепнешком, като въздишка на признание. Те запечатаха неговите чувства, останаха като символ да се реят между него и Джейн.
Отдръпна ръката й и я пусна съвсем леко. Не можеше да издържа повече така, нуждаеше се тя да го погледне. Вдигна ръка и нежно хвана брадичката й. Молеше се тя да не чувства неговото напрежение, искаше да я накара да се отпусне. Леко бутна главата й нагоре, до момента, в който лицата им се изравниха. Тя не можеше да го отбягва повече и нейните сиви, блестящи очи срещнаха погледа му.
Милион искри избухнаха в съзнанието му замъглявайки всяка възможна мисъл. Той обхвана лицето й с ръце и впи устни в нейните, неспособен да чака дори секунда повече. Целуваше я леко, нежно, опитваше се да удържи себе си, за да може тя да го допусне...
Тих, едва доловим вопъл, се отрони от невероятните й устни. Тя се предаде. Той победи. На мига задълбочи целувката, опитвайки от устните й всичко, за което някога бе мечтал. Ръцете му леко погалиха косите й и се спуснаха към гърба, само за да я придърпат по-близо до него. Тя изви прелестната си шия назад, очите й се затвориха леко, когато призна пълното му владение над собствените й чувства. Миг по-късно той целуваше цялото й лице, шията, рамената, ненаситно, безпощадно превземаше сетивата й.
- Сивиръс - едва успя да прошепне тя и той се отзова на секундата, отново покривайки устните й със своите. Краката й се подкосиха и тя се вкопчи в него, слагайки ръце на гърдите му за опора. Не можеше да мисли, не можеше да усеща нищо друго освен него - тялото му, допряно до нейното, гърдите, вибриращи от желанието, устните, пиещи от нейните сякаш като от фонтан на живота. И това бе, и за нея, и за него, животът - усещаше го вътре в себе си. Кръвта й бушуваше със същия ритъм като неговата. Дълбоко в нея се зароди копнеж, желание да дава, не само да получава. Започна да отвръща на целувките му все по-силно, все по-пламенно. Едва усещаше собственото си тяло - той правеше с нея нещо, което тя самата бе безсилна да контролира. Устните му заличаваха спомените й, мислите й, усещанията й, докато оставаше само желанието. Сърцето й биеше ведно с неговото. Ръцете й вече бяха на гърба му, притискаха го по-близо и по-близо, тя се държеше за него, сякаш бе единствената й надежда.
Малко по малко целувките му станаха по-буйни, по-силни, превземаха, не успокояваха, черпеха, но и даваха. Той хвана лицето й и наклони главата й назад, докато тя не застана в чувствена поза, такава, която накара кръвта му да кипне. Тя неуверено тръгна назад, съвсем бавно, не знаеше какво прави, не знаеше къде е или коя е. Нощта погълна нейните въздишки....
- Ти направи правилния избор. Не бива да се самообвиняваш затова.
Бяха минали часове, може би дни или седмици. Желанието бе стихнало, поне малко, и той се опитваше да успокои духа й.
Джейн се понадигна от леглото и се загледа с празен поглед в отсрещната стена.
- Не, Сивиръс. Не беше правилно. Не беше правилно изобщо да правя избор. Не мога да решавам кой е по-достоен да живее, нито това можеш да сториш ти. Нито който и да било...
Той мълчеше. Не можеше да й помогне, можеше само да я изслуша.
- Убивал ли си някога, Сивиръс. Ти, със собствените си ръце?
Той въздъхна. Тя отлично знаеше отговора.
- Не е същото, когато....когато ставаше при мен, Джейн. На мен ми заповядваха да го върша, а аз бях просто....
- Просто подчинен. По дяволите, не ти решаваше. Не издържам.
Тя отметна напълно завивките и стана от леглото. Доставяше му огромно удоволствие да я наблюдава да се разхожда гола, но сега не му беше времето.
- Джейн, ти...
Тихо изпукване придвести появяването на мъничка топка огън между ръцете на девойката. На светрината на пламъците тя забеляза въхищението в очите на мъжа, бавно прерастващо в разбиране и обожание. Той не каза нищо, само се възхищаваше на красотата, която Джейн създаваше. Малката топка огън изведнъж се изви и се раздели на няколко дъги, всяка от които обгърна тялото й, движейки се от краката към лицето.
- Чувствам такава празнота, Сивиръс. Студенина. Не беше мой изборът. Аз убих Нот.
Огънят тихо изтля и угасна заедно с нейната въздишка. Той се приближи до нея и я прегърна леко.
- Ти направи правилният избор. - още веднъж повтори той.
Тя вдигна великолепните си очи към него. В тях имаше тревога.
- А ти, Сивиръс? Правилният избор ли направи? И дали няма да се самообвиняваш следващия път, когато погледнеш снимката......нейната снимка, стояща върху камината ти?
Тиха болка прониза сърцето му. Прошката още беше далеч. | |
|
