Творчеството на Шай

Момичето стоеше и мълчаливо наблюдаваше къщата. Погледът й бе празен. Не знаеше какво ще намери тук. Дори не знаеше какво търси. Знаеше само, че собственият й живот вече не се командва само от нея.
Навсякъде наоколо беше тъмно. Селото сякаш не съществуваше. Дали всички спяха, или просто никой не живееше тук? Тя нямаше представа. За нея в момента съществуваше само малката къщичка срещу нея. Стените на постройката бяха обрасли с бръшлян (или нещо, което напомняше бръшлян). Това, което някога е било градина пред къщата, сега напомняше гробище. Тревите и плевелите бяха избуяли до такава степен, че прозорците на къщата вече не се виждаха. Личеше, че никой не се и опитва да поддържа това място. Положението определено не й харесваше.
Но къщата имаше едно качество, което другите не притежаваха. Качество, което в момента означаваше всичко за нея. Вътре светеше. Напук на мрака, който бе обхванал околността. Тя не можеше да се сети за нещо, което би я успокоило повече в този момент.
Светлината вътре мъждукаше и се движеше. Тя знаеше, че вътре използват свещ. Това означаваше, че те или са бедни, или не познават електричеството, или са такива като нея. А може би и трите. За нея нямаше значение. Това, което стоеше пред нея, общо взето, представляваше последната и надежда. Е, на подарен кон зъбите не се гледат.
Момичето въздъхна и тръгна напред. Вървеше бавно въпреки пронизващия студ. Сякаш не можеше да застави собственото си тяло да се движи по-бързо. Но трябваше да отиде. Нямаше избор. Трябваше да се пребори за живота си. Вече 14 години тя сама бе определяла съдбата си. Вярно, животът й досега беше по-скоро разхвърлян и хаотичен. Но си бе неин. Тя диктуваше правилата. И нямаше намерение сега да отстъпи тази привилегия на друг.
Девойката се сепна. Беше стигнала вратата. Нямаше връщане назад. А дори и да имаше, тя просто не можеше да се възползва. Пое въздух и почука силно.
Нямаше никаква промяна. Светлината все така мъждукаше, отвътре не се чуваше никакъв шум, вратата не се отваряше. Момичето започна да се съмнява, че тук изобщо има някой. Въпреки това остана спокойно пред вратата. Точно в момента нямаше време да се отмята.
Изведнъж отвътре се чу глас. Мъжки.
- Кой е и какво правите тук по това време? – от гласа вееше такъв хлад, че момичето потрепери. А досега дори отвратителното време и вятъра не я бяха накарали да трепери. Вече не беше толкова сигурна, че ще намери помощ тук.
- Сивиръс Снейп? – гласът й прозвуча дрезгав и уплашен. Гадно. Толкова й се щеше да остане спокойна.
- Коя, по дяволите, сте вие? Какво търсите тук?
- Трябва да говоря със Сивиръс Снейп. Вие ли сте?
- Дори да съм аз, последното нещо, което ще направя, е да говоря с вас. Махнете се от къщата ми!
Вятърът задуха още по-силно. Още малко и щеше да стане на висулка. А този мъж дори не желаеше да поговори с нея. Въпреки всичко тя направи един последен опит.
- Господине, моля ви, спешно трябва да говоря със професор Снейп. Имам нужда от помощта му!
- Забравете! С риск да се повторя, махнете се от дома ми! – гласът направо съскаше насреща й. Това вече й дойде в повече. Беше била път дотук и нямаше време за глупости.
- Първо, не мога да разбера как можете да наричате тази дупка дом, господине. Второ, ако вие сте Сивиръс Снейп, то тогава вие сте точно толкова заинтересован да говорите с мен, колкото аз с вас. И трето, аз нямам магическа пръчка, така че не бих могла да ви сторя каквото и да е.
Отвътре долетя само ледена тишина. Въпреки това момичето не помръдваше нито на йота.
Изведнъж се чу скърцащ шум и след миг тя се озова изправена срещу висок мъж и срещу...пръчката му. Той я бе насочил право към гърдите й.
- Експелиармус!
Девойката не бе подготвена за атаката. Заклинанието я накара да отскочи поне два метра назад. Успя да запази равновесие и със сетни сили се изправи...отново срещу пръчката.
- Не, недейте! Нямам пръчка. Заклевам се.
Мъжът срещу нея не свали оръжието си, но не го използва пак. Изведнъж тя се почувства някак...разголена. Сякаш някой я подлагаше на рентген (о да, тя знаеше какво е това рентген). Позволи на мъжа да се убеди, че не лъже и после бавно изгради мислена стена в съзнанието си.
След като изхвърли...Снейп, очевидно, от мислите си, тя успя да го разгледа по-подробно. Той беше висок и слаб, с дълга права и мазна коса. Очите му бяха чисто черни и пронизващи, а изражението му издаваше нещо средно между учудване и неприязън. Е, поне имаха някакъв напредък.
- Казвам се Джейн, професор Снейп. Може ли да вляза, сега, след като се уверихте, че съм безопасна?

Позволявам си да наруша правилата, за което, естествено, ще се самосезирам по-късно, но трябва да кажа някои неща, а не ми се щеше да развалям писаното горе.

1. Това е мое, забранявам да се ползва без мое разрешение.

2. Използвани са елементи от книгите Хари Потър, най-вече седмата. Ако някой не я е чел...няма да разбере особено много оттук, но ако не желае да разбере нищо, да не започва да чете историята.

3. Това е историята на героинята Джейн преди нейното появяване в Хогуортс. Цялата история на тази героиня и останалите е под формата на РП в сайта. Ще обсъдя положението с другата админка на горепосочения форум и може би ще пуснем цялото РП някъде, но не тук.

4. Предполагам, ясно ви е, че не трябва да прозължавате историята, тя си има продължение...

5. Извинявайте за това, че всичко е номерирано, ама просто иначе забравям какво съм казала.

6. Чакам оценки...

Супер е!

Някой друг? Май никой не си дава труда да го прочете цялото....

Чела съм го, Шай, и то цяяялото.Вече знаеш мнението ми, но за пред хората-пишеш невероятно увлекателно

Да пускам ли друго?

Да!

Срещата определено не беше тръгнала добре. Не че очакваше кой знае какво посрещане. Но дори хора, които знаеха фамилията й, си бяха отнасяли по-сносно с нея.
Снейп се отдръпна сковано, но без да свали пръчката си. Скоро не беше срещала по-подозрителен човек. Може би си имаше своите основания. Да де, ама те не я засягаха особено. Знаеше само, че почти няма надежда идването й тук да бъде...продуктивно.
- Коя си ти?- Гласът на мъжа беше студен, но спокоен. По-скоро равен. Само че не нейното равно. Не говореше като нея. Тя имаше чувството, че спокойствието в гласа му предвещава нещо лошо. За нея.
- Казвам се Джейн. Трябва да говоря с вас за Том Риддъл.
Очите на мъжа се разшириха. Но въпреки това никаква емоция не се изписа в тях. Беше абсолютно непроницаем. Сякаш стоеше и гледаше скала. Направо отвратително.
- Какво, по дяволите, искате от мен?
- Информация.
Това изявление вече го шокира. Сянка на учудване премина през лицето му. Дано до края на този разговор успееше да го накара поне за малко да изостави проклетата оклумантика.
- Господарят ли Ви праща?
- Не, г-н Снейп. Не бих служила на Том Риддъл, дори от това да зависеше животът ми. – тонът й бе спокоен, но Снейп очевидно схвана намека. Бе достатъчно добре трениран да разпознава лъжата. Това поне тя знаеше за него. Трябва да й е повярвал. – Ето ви потвърждение, все пак. Имам впредвид, освен думите ми и факта, че очевидно не са лъжа.
Тя вдигна ръкава на лявата си ръка. Нямаше какво да му покаже. Беше просто ръка. Бяла и фина, с дълги красиви пръсти и...оформен маникюр. Мъгълите я бяха научили да уважава ноктите си.
- Вижте какво, госпожице. Нямате никакво право да идвате тук посред нощ...
- Съжалявам, че се налага да ви прекъсна, но нямах друг избор. Трябва да стигна до Училище за магия и вълшебство „Хогуортс” и доколкото разбирам, вие бихте могъл да ми кажете как.
- Аз дори не знам коя сте! – изсъска Снейп.
- Джейн, професор Снейп. Джейн Ариана Гелърт. По баща Гриндълуолд.
Снейп сякаш занемя. Супер. Май поне успя да го учуди. Голям напредък.
- Гриндъл...По дяволите!
Снейп изглеждаше шокиран. Може би бе наясно за повече, отколкото тя предполагаше. Той отстъпи крачка назад. Е, поне с това беше свикнала. Но следващите му действия определено не би могла да предвиди.
Снейп отпусна пръчката си и седна на близкия стол. Откакто му каза името си, не я беше погледнал. Явно подът бе станал изключително интересен изведнъж. Такова отношение съпътстваше Джейн, общо взето, но това не означаваше, че тя не се дразни.
- Вижте, Снейп, няма да ви направя нищо. Само защото баща ми е този, който е, не означава че трябва да се страхувате от мен.
Снейп я погледна. С насмешка.
- Срещата определено не беше тръгнала добре. Не че очакваше кой знае какво посрещане. Но дори хора, които знаеха фамилията й, си бяха отнасяли по-сносно с нея.
Снейп се отдръпна сковано, но без да свали пръчката си. Скоро не беше срещала по-подозрителен човек. Може би си имаше своите основания. Да де, ама те не я засягаха особено. Знаеше само, че почти няма надежда идването й тук да бъде...продуктивно.
- Коя си ти?- Гласът на мъжа беше студен, но спокоен. По-скоро равен. Само че не нейното равно. Не говореше като нея. Тя имаше чувството, че спокойствието в гласа му предвещава нещо лошо. За нея.
- Казвам се Джейн. Трябва да говоря с вас за Том Риддъл.
Очите на мъжа се разшириха. Но въпреки това никаква емоция не се изписа в тях. Беше абсолютно непроницаем. Сякаш стоеше и гледаше скала. Направо отвратително.
- Какво, по дяволите, искате от мен?
- Информация.
Това изявление вече го шокира. Сянка на учудване премина през лицето му. Дано до края на този разговор успееше да го накара поне за малко да изостави проклетата оклумантика.
- Господарят ли Ви праща?
- Не, г-н Снейп. Не бих служила на Том Риддъл, дори от това да зависеше животът ми. – тонът й бе спокоен, но Снейп очевидно схвана намека. Бе достатъчно добре трениран да разпознава лъжата. Това поне тя знаеше за него. Трябва да й е повярвал. – Ето ви потвърждение, все пак. Имам впредвид, освен думите ми и факта, че очевидно не са лъжа.
Тя вдигна ръкава на лявата си ръка. Нямаше какво да му покаже. Беше просто ръка. Бяла и фина, с дълги красиви пръсти и...оформен маникюр. Мъгълите я бяха научили да уважава ноктите си.
- Вижте какво, госпожице. Нямате никакво право да идвате тук посред нощ...
- Съжалявам, че се налага да ви прекъсна, но нямах друг избор. Трябва да стигна до Училище за магия и вълшебство „Хогуортс” и доколкото разбирам, вие бихте могъл да ми кажете как.
- Аз дори не знам коя сте! – изсъска Снейп.
- Джейн, професор Снейп. Джейн Ариана Гелърт. По баща Гриндълуолд.
Снейп сякаш занемя. Супер. Май поне успя да го учуди. Голям напредък.
- Гриндъл...По дяволите!
Снейп изглеждаше шокиран. Може би бе наясно за повече, отколкото тя предполагаше. Той отстъпи крачка назад. Е, поне с това беше свикнала. Но следващите му действия определено не би могла да предвиди.
Снейп отпусна пръчката си и седна на близкия стол. Откакто му каза името си, не я беше погледнал. Явно подът бе станал изключително интересен изведнъж. Такова отношение съпътстваше Джейн, общо взето, но това не означаваше, че тя не се дразни.
- Вижте, Снейп, няма да ви направя нищо. Само защото баща ми е този, който е, не означава че трябва да се страхувате от мен.
Снейп я погледна. С насмешка.
- Не се страхувам от вас. Вие дори нямате пръчка. Пък и едва ли бихте могли да ме надвиете. – звучеше почти горделиво. Не. Направо си беше горделиво.
- За това бихме могли да поспорим, но сега не е времето...
- Значи ти си момичето на Гриндълуолд....
Странна гримаса се изписа на лицето му. Джейн реши да се подсигури.
- Снейп, недейте да викате смъртожадните тук. – мъжът се сепна. – Преди около два часа успях да се измъкна от около десетина от слугите на Том Риддъл. Без помощ. И без пръчка. Не мислете, че няма да мога да го направя пак.
Снейп вдигна очи. Отново бяха безизразни.
- Не, Джейн, няма да го направя. Но ти ще трябва да ми кажеш това, което знаеш. За баща си и майка си. Всичко.
Не се страхувам от вас. Вие дори нямате пръчка. Пък и едва ли бихте могли да ме надвиете. – звучеше почти горделиво. Не. Направо си беше горделиво.
- За това бихме могли да поспорим, но сега не е времето...
- Значи ти си момичето на Гриндълуолд....
Странна гримаса се изписа на лицето му. Джейн реши да се подсигури.
- Снейп, недейте да викате смъртожадните тук. – мъжът се сепна. – Преди около два часа успях да се измъкна от около десетина от слугите на Том Риддъл. Без помощ. И без пръчка. Не мислете, че няма да мога да го направя пак.
Снейп вдигна очи. Отново бяха безизразни.
- Не, Джейн, няма да го направя. Но ти ще трябва да ми кажеш това, което знаеш. За баща си и майка си. Всичко.

Ау супер е!Браво!

Само да попитам - четете ли го? Щото не ми се ще да си давате мнението просто така...

Аз го четах. Велочествено е. Браво :)

Мерси, много мило от ваша страна...

И аз го прочетох!Ще има ли още?

О, да...утре ще пусна...

Страхотни описания!Страшно!

Джейн гледаше невиждащо в стената. Нямаше никакви изгледи да заспи. Но не можеше да се съсредоточи. Не можеше да се застави да помисли. Знаеше, че би могла да намери изход от ситуацията, но просто...не ставаше. Може би всички тези събития в последните дни бяха блокирали съзнанието й.
Бавно вдигна ръка, така, както бе легнала, и нежно положи пръсти върху украшението, което носеше на главата си. Винаги беше й давало надежда. От него сякаш струеше успокояваща нежност. Не знаеше защо, но сама усещаше, че невероятната тиара бе дело на майка й. Сякаш усещаше, спомняше си как ръцете й са докосвали среброто и са го усуквали. Майка й беше така близо до нея. Но тя знаеше, че никога повече няма да я види. Познатата празнина отвътре отново напомни за себе си. Беше като огромна дупка някъде в душата й, която просто не може да бъде запълнена. Носеше я в себе си вече 14 години и бе свикнала с нея. Но все още болеше....болеше, като осъзнаеше колко сама е в този свят.
Нямаше смисъл. Тази нощ просто нямаше да се спи.
Тя излезе от малката стая и се насочи към входната врата. Искаше да подиша чист въздух, за да й помогне да се осъзнае. Минавайки през „антрето”, тя забеляза, че свещта още не е изгоряла. Пресегна се да я загаси. Но на половината разстояние се спря. Стоеше така с протегната ръка и гледаше към креслото точно зад бюрото.
Той беше заспал там. Дори не се бе опитал да си легне. Сигурно е размишлявал. Поне някой в тази къща беше мислил тази вечер.
Тя се приближи до него и се наведе.
- Сивиръс...Сивиръс, идете да легнете на леглото. Хайде...
Той се понадигна, но още не беше буден.
- Точно така....Хайде...трябва да поспите.
Тя му помогна да стане, още в просъница. Мъжът се облегна тежко на нея.
Изведнъж той се сепна и рязко се изправи като струна. Тя вдигна глава. В очите му имаше учудване и паника. Но те изчезнаха бързо.
В миг тя забеляза колко близо са всъщност един до друг. Лицето й бе на милиметри от неговото. Толкова близо. На един дъх разстояние. Тя беше вдигнала глава, за да срещне погледа му. Очите му бавно се отместиха и се впиха в шията й. Той просто я гледаше. Няколко секунди просто....я гледаше. Така, разрошена, току-що вдигнала се от леглото.
Тя свали глава и погледна встрани.
- Сивиръс, идете да поспите на леглото. Тук сигурно Ви е неудобно.
Черните очи не я изпускаха. Следяха всяко нейно движение.
- Защо това би Ви интересувало, Джейн?
- Вие ми помагате, Сивиръс. Мисля, че е логично да ме интересува. Все пак Вие сте човешко същество. И аз съм във вашия дом. – сините очи отново срещнаха черните. И те пак се гледаха. Тези паузи започваха да я карат да потръпва. Не от страх. Тя не знаеше защо. Но едва можеше да удържи погледа му.
- Аз имам само едно легло, Джейн. – каза Снейп съвсем тихо.
Момичето се сепна, но когато се обърна, в погледа й нямаше стеснителност.
- Това не ме притеснява, Сивиръс. Бих могла...да го преживея.
Внезапно Джейн се почувства засрамена. Не знаеше защо този човек й действаше така. Караше я да навежда глава като провинила се ученичка. А не бе направила нищо.
- А ти защо си будна, Джейн. – Снейп изостави официалното обръщение.
- Аз...исках да се поразходя. На чист въздух. Да помисля.
С тези си думи тя отвори вратата и се измъкна навън, без да го поглежда. Преди да затвори забеляза, че той стои на същото място до бюрото. Не беше помръднал.
Тя тръгна напред. Не знаеше къде отива, но нямаше значение. Навън все още беше нощ, а студът бе още по-сковаващ от вечерта. Само минута след като излезе Джейн започна да трепери. Обви раменете си с ръце и продължи да ходи. Въпреки студа не спря и не се върна. Трябваше да избистри съзнанието си поне за малко.
- Хей! – от къщата долетя вик. Тя се обърна. Снейп ходеше към нея. Носеше някакво наметало. Когато стигна до нея, й го подаде. Тя не разбра.
- Хайде, облечи го. – лицето му издаваше нещо като досада.
Джейн взе дрехата и я наметна. Очите й се насочиха към лицето му. Положението ставаше подозрително. Не че беше чак толкова лош, а и тя не съдеше хората, но просто не очакваше той да прояви каквато и да било грижа...Май някой го бе урочасал.
И ето, че се случи пак. Тя срещна погледа му. И отново настъпи онова конфузно мълчание. Тя не откъсваше поглед от очите му. Просто не можеше. Толкова искаше той да прояви някаква по-силна емоция. Толкова й се искаше да може да види нещо в дълбоките черни очи. Сякаш бяха безжизнени. Тя не разбираше защо той трябва постоянно да затваря съзнанието си, дори пред нея.
Отново наведе глава. Той стоеше изправен срещу нея. Не бе отместил поглед от лицето й. Джейн не можеше да не му отвърне. Празните черни очи я привличаха като магнит. Как искаше да разбере какъв човек стои срещу нея....защо й помага...
Силен глас ги накара да спрат да се гледат и да се обърнат. Срещу тях стояха петима мъже с насочени към тях пръчки.
- Сивиръс Снейп... – извика гласът. И петимата носеха еднакви мантии. В някакво отвратително лилаво. На рамената им имаше избродирано по едно главно „А”.
Джейн се вгледа в лицата им. Високият негър говореше на Снейп. Но те наблюдаваха нея. Гледаха нея и само нея.
- Гледай ти – просъска в отговор Снейп. – Министерството успя да ме открие. Поздравления, Шакълболт. Май това е първото и последното нещо, което сте открили от създаването му насам...

Страаааааааааахотно,чела съм го цялато и искам това да илезе на книга.И също очаквам да пуснеш още страници.

Трябваше да направи нещо. Не знаеше много за Снейп, но знаеше, че той й бе помогнал. Не беше като останалите. Той беше единственият й шанс. А дори и да не беше, тя не би позволила той да бъде наранен така нелепо. Не сега. Не и ако бе права и те търсеха нея.
Всичко стана за неповече от няколко секунди. Преди хората от министерството или Снейп да успеят да реагират, Джейн просто посегна и рязко измъкна пръчката от ръката му. След това застана пред него и се обърна. И отново срещна черните очи.
- Мисля, че трябва да сте по-мил към работниците от министерството, професоре.
Тя бавно вдигна ръка и насочи пръчката на Снейп към бившия й притежател. Изражението на мъжа остана непроницаемо, но тя разбра, по-скоро усети, че унего се надига гняв. Но преди да успее да каже нещо, един от аврорите пристъпи напред и извика:
- Достатъчно! Инканцерус!
Джейн се обърна светкавично и насочи пръчка срещу него. Само след миг летящите към нея въжета потръпнаха и внезапно се превърнаха в змии. Те се обърнаха и се насочиха обратно към аврора. Той очевидно не знаеше как да противодейства. Обърна се и побягна назад. Змиите не го последваха. Целта им беше просто да го сплашат. Джейн вдигна пръчката си и те изчезнаха в кълбо дим. Знаеше обаче, че нямат много време. Тя се обърна и за част от секундата улови погледа на Снейп. Мъжът я наблюдаваше с безкрайно учудване. Щеше да му обясни по-късно. Или пък не!
- Спри! Експелиармус! Импедимента! Редукто!
Към тях полетяха едновременно няколко различни лъча. Джейн хвана Снейп за ръката и го дръпна рязко настрани. Лъчите се удариха в земята. Но атаката не спря. Трябваше да се направи нещо. Джейн дръпна Снейп по-близо до себе си и направи сложно движение с пръчката. Веднага след това пред тях се чуха няколко глухи позвънявания като от удар и един сподавен вик. Снейп се обърна напред. Точно пред тях се беше издигнал щит в човешки ръст, очевидно сребърен и богато украсен. Изглеждаше досущ като безценна семейна реликва, но бе току-що измагьосан. Снейп не знаеше какво да мисли. Бе виждал само Дъмбълдор и Волдемор да използват този вид защита. Не знаеше, че девойката притежава такива способности. Но нямаше време за размишления. Той усети, че тя го дърпа за ръкава.
- Сивиръс, за Бога, тръгвайте! Хайде!
Двамата се затичаха към близката гора. От беглите погледи снощи Джейн бе останала с впечатлението, че гората е дълбока и гъста. Не се бе объркала. Двамата тичаха поне петнадесет минути все навътре преди да престанат да чуват удрящи се в близките дървета проклятия. Щитът беше удържал, но определено не им бе полезен чак там, където, впрочем, още си стоеше. След още няколко минути бягане двамата спряха и се облегнаха, безкрайно изтощени, на едно от по-дебелите дървета. И двамата бяха забили очи в земята и се бореха да си поемат дъх. Въобще, ситуацията не бе особено подходяща за обяснения. Затова никой не се опита да ги дава или изисква.
Когато дишането им стана спокойно, те тръгнаха обратно. Джейн все още държеше пръчката на Снейп в ръката си. Държеше я здраво. Тя беше единствената им надежда за оцеляване.
Вървяха в абсолютно мълчание няколко минути. Първа Джейн наруши тишината:
- Знаят ли коя е вашата къща, господин Снейп? – запита тя. Обърна се към мъжа до себе си. Той просто вървеше и гледаше право напред.
- Не биха могли да разберат. Всички са еднакви. И според мъгълските документи всичките принадлежат на един и същ човек. А тези документи са общо взето всичко, с което разполагат аврорите.
- Дали все още ни чакат?
- Бихме могли....да проверим.
Снейп спря на място.
- Джейн, ще ми трябма пръчката, за да проверя.
Момичето се обърна. В очите й се изписа моментно колебание. Но тя все пак протегна ръка и подаде пръчката на Снейп. В момента, в който той я пое, ръцете им се докоснаха. Неговата бе така...студена. Сякаш отдалечена. Както притежателя й.
Снейп промълви:
- Насочи ме!
Пръчката моментално се извъртя и посочи наляво. Снейп вдигна ръка и посочи право напред.
- Те са там...Експекто Патронум!
Джейн очакваше да види...не знаеше какво. Но не се получи. Пръчката не реагира.
- Какво, по... – Снейп се извърна рязко. Личеше, че беше разгневен.
- Не мога да я използвам! Разпознава теб! По дяволите, джейн, открадна пръчката ми!
- Аз...
- За какво ти трябваше да ми я взимаш? Мислише, че няма да мога да се справя ли???
- Не, аз...
Той определено беше бесен. Джейн не знаеше какво да направи.
- Аз действах импулсивно, нямах време да..
- ...Помислиш? Каква магьосница си ти, дявол да те вземе!
- Хей! Не ми говорете така! Току що ви спасих живота, ако не се лъжа!!
- Нямах нужда от спасяване, момиче! Можех да се оправя и сам! И все още мога! Задръжте проклетата пръчка! Ще се наложи да взема друга!
Джейн отдавна не се бе чувствала така силно ядосана. Приближи се и рязко дръпна пръчката от ръцете на Снейп. Повторно.
- Експекто Патронум! – от пръчката плавно и спокойно излезе еднорог. Той се насочи към мястото, което Снейп бе посочил преди малко. След малко повече от минута, през която двамата се гледаха на кръв, еднорогът се появи. Приближи се до Джейн и бавно се поклони. Джейн само кимна и тръгна бързо право напред без въобще да поглежда към Снейп. Извървя цялото разстояние обратно до Спинърс Енд, опитвайки се да се съсредоточи и да изхвърли гнева от себе си. Това бе нещо, което бе научила от майка си. Да бъде винаги спокойна. И винаги в мир със собствената си душа.

Браво много е яко.Още веднъж Браво

Застана пред вратата и си пое дълбоко въздух. Три пъти. Когато усети, че вече е спокойна, влезе в къщата на Снейп. Погледна към бюрото. Бе се опитала да му помогне. Преди по-малко от час. Бе проявила загриженост. Тя отново въздъхна и наведе глава. И преди малко просто се бе опитала да помогне. Беше учудила дори себе си. Импулсивността не беше едно от качествата й. Но днес бе решила да действа. За да го спаси. Искаше просто да помогне.
Едно тихо ПУК! Зад нея я накара да подскочи и да се обърне рязко. Миг след това Сивиръс Снейп се оказа застрашен от собствената си пръчка в собствения си дом.
- Свали я, Джейн.
Момичето го погледна мрачно. После изражението й се смени и издаваше тъга.
- Вижте, Снейп, просто исках да помогна. Не исках да ви обидя. А да ви помогна. Имам пари. Предостатъчно. Ще платя за вашата пръчка.
Снейп се приближи до нея.
- Тихо. Няма значение. Аз... – личеше си, че му е трудно да каже това. Джейн вдигна глава и го погледна в очите. Отново. – преиграх, там. Ти ми спаси живота. Благодаря.
Бавно, сякаш с мъка, той протегна ръка към нея. Тя го погледа още секунда в очите, за да се увери, че наистина е разбрала правилно. После спокойно вдигна ръката си и я протегна. Той я пое и я стисна съвсем леко. Нежната кожа на Джейн настръхна при допира. Очите им отново се срещнаха, привлечени като от магнит.
Първа Джейн наведе глава и прибра ръката си. Обърна се. Усещаше, че Снейп не бе помръднал. Просто стоеше и я гледаше. Вече бе свикнала.
- Ще си тръгна след минута-две. Преди това мисля да пооправя малко, ако нямате нищо против. – Гласът й бе спокоен, но леко потреперваше. Джейн не можеше да повярва, че едно ръкостискане може до такава степен да я извади от равновесие.
Тя пристъпи напред, но в същия момент Снейп изникна едва на крачка от нея. Тя отново се стресна.
- Ще си тръгваш? Защо? Къде би могла да отидеш? – Джейн долови съмнение в думите му.
- В училището. Трябва да говоря с директорката. Имам нужда от този разговор и той ме доведе тук. Сега успях да...намеря и пръчка. Мисля, че ми помогнахте, доколкото можахте и доколкото имах нужда от вас.
- Не можеш да си тръгнеш, Джейн. – Той пристъпи напред. Вече бяха едва на сантиметри един от друг.
- Тези хора търсеха мен, Сивиръс. Не вас. Съжалявам, но цялото премеждие бе по моя вина. И ако ни заловят заедно, Вие ще бъдете подложен на мъчения и вероятно ще Ви пратят в затвора. От мен те искат само информация. За мен няма опасност. Освен това, мога спокойно да се оправям сама.
Снейп продължаваше да я гледа в очите. Няколко секунди просто се взираха един в друг. След това той отстъпи.
- Няма какво да оправяш. Ако трябва да тръгваш, ще те изпратя до пункта за магипортиране. По пътя трябва да ти обясня къде и какво да търсиш. – гласът бе спокоен и равен, но за радост на Джейн, от него вече бе изчезнала студенината, нямаше го съскането. Снейп гледаше на нея като на човек. Най-сетне. Джейн се усмихна широко зад гърба му.
Те тръгнаха напред, към мястото, от което бе дошла снощи. Краткотрайното веселие бе напуснало Джейн. Не беше спала от три дни и се чувстваше изключително изтощена. Въпреки това ходеше бодро. Не можеше да си позволи да се отпусне.
Снейп вървеше до нея с поглед, вперен в хоризонта. Не я поглеждаше. Дори за малко.
След няколко минути достигнаха мястото на скорошния сблъсък. Джейн не беше развалила магията и бе забравила за нея – щитът си стоеше. Снейп спря до него и се вгледа внимателно в рисунката отпред.
Щитът бе бляскав, със сребърен обков. В центъра му се виждаше огромно око, обградено сякаш от ореол. В ореола бе изписано „For the greater good”.
Снейп внезапно се обърна към нея и се приближи. Опасно близо.
- Реликвите...ти...ти знаеш за тях?
Джейн кимна.
- За съжаление повече, отколкото бих искала. Щитът всъщност е нещо като символ на баща ми. Той го е използвал. Доколкото зная.
- Доколкото знаеш? Не си сигурна?
- Тази магия действа различно за всеки. Заклинанието е просто, движението сложно и изисква силна концентрация. Но щитът изглежда различно за всеки. Предполагам, че за Хари Потър на него ще бъде изрисуван знакът на Грифиндор. За Том Риддъл –предполагам, че Черният знак. Не бих могла да съм сигурна. То е като покровителя. Бе могло да се смени. Но сам не го контролираш.
- Откъде знаеш толкова много за това?
- Наложи ми се да се обучавам сама, Сивиръс. Може би сте забравили, но останах сама едва десетгодишна. Трябваше да оцелявам. И затова учех. Непрестанно.
- Ако това ще помогне, добре си се научила.
Снейп млъкна. Няколко секунди двамата стояха в мълчание. Джейн вдигна вече своята пръчка и развали магията. Щитът изчезна. Тя се обърна към Снейп.
- Аз ще тръгвам, Сивиръс. Благодаря за гостоприемството ви. Много.
Тя се обърна и направи няколко крачки напред. Бе на път да се магипортира, когато усети, че той се приближава. Обърна се.
- Ето. – Той пъхна нещо в ръката й. – Мисля, че ще помогне. За изтощението.
Джейн разтвори пръсти. Вътре имаше малко шишенце. Погледна го. Лицето му бе спокойно и непроницаемо. Нямаше значение. Вече му се доверяваше. Вдигна шишенцето и изпи течността на един дъх. Отвара за сила. Беше й дал отвара за сила. Тя моментално се почувства по-добре.
- Благодаря Ви, Сивиръс. Знаете ли... – тя млъкна по средата на изречението.
- Да?
- Викнете ги. Викнете смъртожадните тук. Том Риддъл вече знае, че съм видяна тук. Знае, че съм отблъснала министерството и че съм ви взела със себе си. Викнете ги.
Снейп разбра. Вдигна левия си ръкав и прокара пръст по знака на ръката си. Той светна. Когато натисна, той пламна ярко.
След това отново погледна Джейн и кимна.
- Съжалявам. – С тези думи тя насочи собствената му пръчка към него. – Вцепени се!
Сивиръс Снейп падна на земята. Миг по-късно наоколо започнаха да се магипортират черни сенки. Джейн се обърна на всички страни. Преди да се магипортира тя преброи повече от десет смъртожадни. Пак я изпуснаха. Очакваше ги наказание.

Ученик Брой мнения : 85 Registration date : 08.01.2008

Страхотно е.Много увлекателно!Много интереснооооо!Супер е!Браво!Трябва найстина да излезе книга!!!Върховно е!Много ми харесва!Мноооооого!

И ето всичко се повтаряше отново и отново. За пореден път тя стоеше пред вратата и не знаеше дали да влезе. Два огромни глигана оповестяваха, че тази порта води към „Хогуортс”. Е, поне не бе сбъркала мястото.

Замъкът изглеждаше страхотно голям и величествен на фона на слабата й фигура. Нямаше и бегла представа как можеха да се развият нещата вътре. Бе прецапала през по-голямата част от Европа само за да говори с директорката на въпросното училище, а дори не я беше срещала. Мразеше да се чувства безпомощна или неосведомена. Но напоследък й ставаше навик.

Изведнъж зад нея се чуха резки шумове и крясък. Тя се обърна внезапно и видя приближаващите се фигури на мъж и жена. Жената приличаше малко на нея, мъжът бе....нямаше време да го види. Колкото можеше по-бързо се дръпна и се скри зад една от статуите на глигани. Двамата прехвърчаха покрай нея, без дори да я видят.

Успя за секунда да мерне намръщеното лице на мъжа. Позна го на момента. Все пак живееха в една и съща страна. „Куидичната легенда” - Джейн изсумтя вътрешно. Някои хора се избиваха, а други се интересуваха да наблюдават зрелища. Обърна гръб на двамата и се облегна на статуята. Постоя така около минута, докато не ги видя да влизат през масивната каменна врата на замъка. След това въздъхна три пъти дълбоко и тръгна целеустремено към черните порти на парка.

ТРЯЯЯС! Нови крясъци. Нареждания и хвърчащи насам-натам заклинания. Не бе изминала и метър, а й се наложи да се връща обратно зад статуята. Едва след като бе сигурна, че не може да бъде видяна, тя насочи вниманието си към новите хора. И изтръпна цялата.

Нямаше никаква представа как точно са я намерили. Знаеше, че Снейп не я е издал. Макар и да беше отвратително неучтив, никой не можеше да измъкне от него информация, която сам той не желаеше да даде.

- Хайде! Този път трябва да ги хванем! Господарят иска директорката, задължително и сега! – извика женски глас иззад една от маските. Покрай статуята и през портите буквално влетяха няколко фигури покрити от глава до пети с черни роби. Банално. Джейн не можеше да повярва, че Волдемор не е могъл да измисли нещо по-изобретателно.

- Не можем да си позволим провал! Не и след като изпуснахме онова момиче! – изсъска мъжки глас към останалите. Резултатът бе, че всички извадиха пръчките си и ги насочиха напред.

Джейн затаи дъх. Беше й пределно ясно, че точно сега не е момента да се показва.

Сенките продължиха да тичат вкупом към замъка с пръчки в готовност. Човек би казал, че се готвят за битката на века. Направо й се щеше да изсъска в подигравка. Бяха бездарници и щяха да останат с пръст в уста. Знаеше, че директорката е силна, макар и да не знаеше коя е тя наистина.

Изчака няколко минути, след като смъртожадните бяха изчезнали, и за трети път тръгна към портите. И отново успя да измине само две крачки. Вратите на замъка се отвориха с трясък и отвътре излетяха няколко човека, но без черни роби. Това бяха „Добрите”. Джейн се изнерви. Кога най-сетне щеше да влезе в проклетия замък?

Фигурите се насочиха към едно странно на вид дърво. То очевидно не бе доволно от този факт.

Смрачаваше се. Трябваше или да влезе, или да намери къде да отиде. Наблюдавайки действието, Джейн по-скоро клонеше към второто. Но не бе беглец. Щеше да влезе....[/size]

Ученик Брой мнения : 85 Registration date : 08.01.2008

Оууууууууу!Супер!Чакам продължение!!! cheers

- Извинявай, мислиш ли да влизаш, защото не мога да стигна до портата...
За малко да получи удар. Това определено й дойде в повече. Има-няма секунда по-късно Абърфорт Дъмбълдор се оказа изправен пред високо русо момиче и върха на нейната пръчка докосваше брадичката й. Той вдигна ръце отбранително преди момичето да е успяло да го урочаса погрешка.
- Ей, свали я, ще вземеш да нараниш себе си!
В момента, в който каза това, Абърфорт съжали. Успял да си открадне един поглед към момичето, той разбра, че тя далеч не е ученичка, която не знае как да си служи с пръчка. Макар че обърканото й изражение страхотно напомняше многобройните шумни тормозещи го първокурсници...
Джейн свали пръчката. Мъжът не й бе направил нищо, освен това бе повече от ясно, че той не е към смъртожадните. Изглеждаше прекалено....умен за да е с тях.
Мъжът бе доста стар, може би много повече от обикновените старци. Въпреки че лицето му бе набраздено от стотици малки бръчици, очите му все още бяха жизнени, а косата му бе кестенява без нито един бял косъм. Напомняше малко на жените, които в мъгълския свят боядисваха косите си с онези отвратителни неща...дори споменът за това я караше да се усмихва вътрешно.
- Здравейте, аз съм Джейн. Джейн...Гелърт. – беше на косъм да издаде истинското си име, но изобщо не й се щеше да кара мъжа да получава сърдечен удар.
Но надеждите й не се оправдаха. По някаква странна случайност очевидно мъжът знаеше първото име на баща й...изведнъж изражението му се смени, той дръпна протегнатата си за ръкостискане длан назад и я погледна със смесица от омраза и разочарование...
Момичето въздъхна тежко. Надяваше се поне един човек от тези, които срещаше в магьосническия свят, да успее да се абстрахира от нейния род и да не види в нея чудовището, в което се бе превърнал баща й с годините. В крайна сметка той беше в затвора и „съжаляваше”, едва ли бе нужно и тя да се изолира заради него.
- Вижте, не съм направила нищо, което да ви...
Не можа да довърши. Внезапно мъжът се обърна и тръгна към грозна и порутена на вид постройка с табела над вратата, изобразяваща глава на прасе. Дори не каза и дума. Може би при други обстоятелство щеше да го остави да си отиде, но точно в момента имаше нужда да намери място, където да прекара нощта, пък и днес не й беше миролюбив ден...очевидно.
- Слушайте...Чакайте за малко...само за малко... – но мъжът не спираше, напротив, дори крачеше все по-бързо към къщата.
Джейн се изнерви не на шега и реши да спре да бъде мила поне за мъничко...
- Знаете ли какво... – тя се магипортира може би на крачка от мъжа, той почти се блъсна в нея. На лицето му се изписа нещо между досада и изненада. Е, поне успя да привлече вниманието му. – Исках просто да разбера дали можете да ми препоръчате място, където бих могла да прекарам нощта.
- Госпожице, не... – понечи да й отговори Абърфорт, но спря по средата на изречението. Бе забелязал очите й. Не можеше да ги сбърка. Не можеше да се откъсне от тях. Не беше виждал тези очи толкова отдавна...толкова много време бе минало, откакто бе имал шанс да потъне в тези езера...В главата му зазвуча красивият смях на племенницата му, дъщерята на Албус, ангелът, който му бе изпратен от небето, след като отнеха сестра му, но който толкова бързо се върна обратно там горе...
- Ти...ти си точно като нея...коя си ти?
Момичето го погледна учудено и уплашено.
- Казвам се Джейн Ариана...
- Господи, Ариана.... – почти простена старецът.
- Вие знаете откъде идва името ми? Какво значи? Какво? Коя е Ариана? – въпросите нямаха спирка.
Но мъжът не отговори веднага. Той се беше отнесъл някъде далеч, гледаше я право в очите така, сякаш бе отдавна загубената му дъщеря...
- Ариана...Ариана е небесен ангел, чисто, свято и красиво същество, тя е най-милата, най-добрата....но я взеха...взеха си обратно ангелчето...той ми я отне...те двамата...баща ти и...
Мъжът сякаш губеше сили. Може би му ставаше нещо, може би беше от старостта. Джейн нямаше представа, но въпреки всичко хвана ръката му под лакътя и го поведе към „Свинската глава” (очевидно). Влязоха вътре в нещо, което изглеждаше като салон на малка и доста занемарена кръчма. Джейн помогна на стареца да седне.
- Добре ли се чувствате?
Мъжът само вдигна глава и започна да съзерцава с бляскав поглед портрета на малко красиво момиче на стената срещу него. Джейн не успя да я види добре, но очевидно тя бе била много важна за мъжа. Докато гледаше лицето на малкото момиченце, той проговори:
- Горе...има легла. Няма да ми плащаш. Иди...горе.
- Благодаря Ви, наистина. – Джейн не очакваше нещата да се развият толкова добре. – Благодаря....
- Абърфорт.
- Наистина съм Ви задължена, господин Абърфорт.
- Да, иди, почини....
Джейн се замисли. После се усмихна спокойно.
- Не, първо трябва....да свърша нещо...

И ето пак. Някой отново чукаше на вратата му. Нямаше ли да престане...
Чукането стана много по-силно. Някой почти се опитваше да разбие вратата на къщата му. Той се пресегна, хвана пръчката, стана рязко и тръгна натам. Усещаше лека болка в пръстите си...това не беше неговата пръчка...Бе стигнал на метър от прага, когато собствената му врата прелетя със силен трясък и в облак от прах покрай него и се удари в стената.
- НЕ! РЕДУКТО!
Слаба фигура бе захвърлена назад, като пръчката й падна едва на няколко сантиметра от него. В готовност, той започна бавно да се приближава към....Джейн.
Занемя. Джейн се бе появила в къщата му за пореден път в един и същи ден и бе разбила вратата му. Умът му не побираше какво става или пък какво предстои да стане...
- Недей! Аз съм... – лекичко извика момичето. След това се изправи, въздишайки силно от болка. Сивиръс Снейп знаеше как да удари. Всичко я болеше.
- Какво, по дяволите, правиш, като разбиваш вратата ми.
- Връщам ти услугата. – спокойно каза тя, сочейки към падналата близо до прага му магическа пръчка. Секунда по-късно тя извади неговата собствена пръчка от джоба си и изтръска с нея прахта от дрехите си. – Ами, мисля да тръгвам.
С тези думи тя се магипортира, ей така, без да каже нищо повече. А Сивиръс Снейп стоеше пред собствената си полуразрушена ограда, в рамката на липсващата си врата, с новата си пръчка, лежаща до крака му...